АВТОР: КОНСТАНТИН В. КИСИМОВ

Между другите важни и актуални новини, да не пропускаме тази:
Словакия стана първата страна, която започва разследване и юридически действия срещу инжекциите и инжектациите срещу COVID-19 (не е доказано, че са ваксини) на държавно ниво!

Там по-рано е била сформирана специална „Комисия за преглед на процеса на управление на ресурсите по време на пандемията от COVID-19“, упълномощена от правителството. Председател на комисията е лекарят и депутат д-р Петер Котлар. Комисията вече е извършила самостоятелно лабораторно изследване на инжекционните субстанции и е описала несъответствията между пропагандираното за тях и реалното им съдържание и ефекти в доклад от 150 страници. Този доклад е предаден на прокуратурата на Словакия, за да започне прокурорско разследване, тъй като има данни за престъпления.
Както можеше да се предположи, като махнем политическия чадър над цялата операция, изводите от установеното досега от комисията са скандални.

Изводите, накратко, са:

• Инжекционните субстанции съдържат големи количества недекларирани примеси и вещества.
• Инжекционните субстанции предизвикват в организма производство на токсини, които увреждат сърдечно-съдовата система и понякога довеждат до тежко заболяване или до смърт. Инжекциите, също така, могат да причинят онкологични и други заболявания.
• Т. нар. „иРНК ваксини“ (оказва се – не са били точно иРНК) представляват експериментална и прикрита от обществеността и пострадалите генетична терапия/генетична модификация.
• В информационните материали, въз основа на която са подписвани декларациите за информирано съгласие на пациентите, е липсвала съществена достоверна информация.
• Всеки, приел инжекцията (освен, ако не е била плацебо – от контролни партиди), вероятно вече представлява, строго погледнато – генетично модифициран организъм.
• „Генофондът на словашката нация е непоправимо увреден“.

Всички резултати от словашкото разследване се препращат и в САЩ – към министъра на здравеопазването Робърт Ф. Кенеди и други високопоставени длъжностни лица, тъй като, според словаците, така много щати и федерални органи ще бъдат подпомогнати в собствените им разследвания срещу инжекциите, срещу фирмите, които ги произвеждат и институциите, които са ги покровителствали и налагали.

ВИДЕО:

Материалът СЛОВАКИЯ ЗАПОЧВА РАЗСЛЕДВАНЕ СРЕЩУ КОВИД ИНЖЕКЦИИТЕ е публикуван за пръв път на Посока .

АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА

Не, не иде реч за Джеки Чан, който честно си изкарва холивудския залък с бойни изкуства. А за нашенския Руси Чанев, който се развява все по-свойски в одеянията на съавтор на Патриарха на българската литература Иван Вазов. Родният му Бургас дори го е посрещнал с овации и препълнена зала, пред която Руси Чан е изнесъл коронния си номер – четене на части от своята чалгаризирана версия на „Под игото“ и рецитация на Вазови стихове. Явно Чан е окупирал цялата територия на Вазовото творчество и се чувства задължен да го „промотира“ – в сороски вариант под диригентската палка на „видния“ критик Митко Новков  (спомнете си стиховете на Смирненски: „В една девическа гимназия минавах за голям критик /и ето в моята фантазия роди се, братя, план велик“). Планът за героизирането на майстора на сороското псевдоизкуство Руси Чан не се е родил във фантазията на Нов Митко, а на по-високопоставени от него соросоиди, под чийто натиск бургаският кмет е решил да съдейства за обявяването на вазовия „съавтор“ за почетен гражданин на Бургас.

Защо мълчите, бургазлии? Защо позволявате славата на вашия град като литературен център от национално значечение, да бъде срината в сороското бунище? Та самият Вазов изрично е забранил литературното му наследство да бъде променяно и подменяно. Пред проф. Константин Гълъбов той заявява: „ако след смъртта ми някой си позволи да съкращава или променя било стиховете ми, било прозата ми, моля ви, протестирайте най-енергически. Мисълта за това кощунство често ме тревожи. Предпочитам в гроба ми да ровят, костите ми да разхвърлят, но произведенията ми да не закачат“ („Спомени весели и невесели за български писатели“, 1959 г.). Сороският палавник Руси Чан и неговите ментори трябва да бъдат съдени и линчувани, задето съзнателно са престъпили завета на народния поет и са посмели да окепазят най-известната му творба, възпитала милиони родолюбци. А вместо това вие ще обявявате Чан за свой почетен съ/гражданин и ще потъпчете достойнството си на българи и човеци?

Но защо се удивлявам – години наред гаврата с Вазов не спира и сороските лакеи стигнаха дотам, да ни поучават, че той всъщност не бил значителен автор, ако го сравним с неговите европейски съвременници, например с Юго? И това го пишат некадърници, разполагащи с речников запас от 50 думи, от чиито комични „литературни“ упражнения би се срамувало дете в забавачката.

Бургаски писатели, очаквам енергично да се възпротивите срещу предстоящото възвеличаване на соросоида Руси Чанев, дръзнал да се подиграе с Иван Вазов! Обришете най-сетне срама от челото си! Нима между вас няма поне един достоен българин, който не се страхува да изкрещи, че „царят е гол“? Няма ли сред вас поне един Мунчо, който би се осмелил да протестира?

Очаквам категорично писателско вето на това позорно антинационално предложение.

––

* Статията беше готова, когато разбрах, че бургаският писател Стоян Георгиев, член на СБП, поканен за събеседник в предаването „Глас свободен“ с водещ Георги Николов на бургаския ТВ Канал 0, е разобличил кандидата за „почетно гражданство“ Руси Чанев, противопоставяйки се остро на идеята да му бъде присъдена тази незаслужена титла.

Материалът РУСИ ЧАН ЩЕ СТАВА ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БУРГАС? е публикуван за пръв път на Посока .

АВТОР: Емилия-Боряна Славкова

На 27 ноември 2024 г. се навършиха 105 години от натрапения на българите в Ньой сюр Сен империалистически диктат.
Позорен договор, с който България не само губи огромна част от държавната си територия. С него милионите българи, варварски изтезавани и изтръгнати от бащините им от памти века огнища и земи, са подложени на национално и народностно унижение, осъдени на унинине, социален и национален хаос и смут, на песимизъм, депресия, мъки и бедност.
Най-пагубната последица от него е разбитото дълго лелеяно и трудно постигано национално обединение и единство на българите. От този момент нататък ясно се забелязва разделението в обществото, както по отношение приоритетите във външна политика, така и в посоката на вътрешното развитие. В следващите десетилетия България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни конфронтации между различните обществени групи.
Съпротивителните отбранителни сили, самоорганизирали се в предоставеното, едва ли не по милост, в Тракия на българите, макар немногобройни и не винаги подкрепяни от държвата, са изразители на българското национално самосъзнание и воля за независимост като продължение идеите и дейността на преображенци и илинденци. Интелектуалното богатство, ресурс и запаси на тези сили, на стремежа и процеса на национално обединение са и дейците, които организират проучвателната и изследователска работа по формулиране проблемите и разкриване задачите на научното изучаване от българско гледище въпросите за и на Тракия. И които напълно осъзнават необходимостта от институция, която да организира, съсредоточава, дава идеологическа насока и, доколкото е възможно, да финансира тази научна дейност.
Първата книга на Тракийски сборник излиза през 1928 г., след като е приключило парадоксалното, и от днешно гледище дори, но явно неизбежно за онова време, българо-турско въоръжено сътрудничество в Българо-турската вътрешна тракийска революционна организция (БТВТРО) за запазване поне на Западна Тракия/ Беломорието вън от империалистическите домогвания. Ето какво пише в Уводните слова от 1 юни 1928 г. на този сборник: „Между другите решения, които се взеха на последния конгрес на тракийската емиграция, при неговите заседания на 25, 26 и 27 септември м.г. (1927 г.- Е-Б.Сл.) в Пловдив, беше и това да се предприеме издаването на научна етнографска, историческа и географска книжнина досежно Тракия…И досега нам липсва сериозна литература , която да обхваща и изтъпя живота, бита, страданията и неволята, правата и борбите на българите от Тракия като елемент на мира, на труда и на културата, а също така и като дейци за осъществяването на българските общенародни идеали.” 1
Този конгрес от 1927 г. на тракийскта организаация поставя и началото на издаване научна книжнина за Тракия, като за целта определя фонд от около 100 хил. тогавашни лева, а, за да подтикне делото, Върховният управителен съвет на организацията избира специален редакционен комитет, който започва да списва „Тракийски сборник”, излизащ периодично и придружен от „Библиотека Тракия”.2 Редакционният комитет се състои от няколко бележити национал-революционери от епохта на ВМОРО и блестящи интелектуалци с прозход от Тракия и Родопа под небългарски/чужд суверенитет – видният филсоф и дипломат проф. Димитър Георгиев Михалчев с произход от Лозенград, именитият писател, публицист и академик на БАН Константин поп Николов-Петканов от с. Каваклия, Лозенградско, и легендарният професионален революционер от ВМОРО Христо Иванов Караманджуков от с. Чокманово, Смолянско. И тримата са от семейства на изявени борци за освобождаване на Тракия и Македония, за църковна независимост от Гръцката Патриршия, устремени към постигане/възстановяване националния идеал – единение на земите, очертани от границите на Българската Екзархия.
В уводните слова се подчертава, че независимо от „епическите борби, водени и от тракийци, наравно с всички останали българи, за обединението на народа ни, такава книжнина не съществува, въпреки обстоятелството, че долината на Марица – даже в долното ѝ течение, което е беломорска и триморска Тракия – всякога е имала български облик; въпреки факта, че българите от тоя край, чрез своето здраво прикрепване към майката-земя чрез своето примерно трудолюбие бяха създали здрава българска култура и цветущи области като Лозенградско, Малко-търновско, Свиленградско, Одринско, Узункьоприйско, Малгарско, Кешанско – и дори до Чаталджа и Мраморно море, – Деде-агачко, Гюмюрджинско, Ксантийско, Ахъчелебийско и др.; макар това население да даваше темп на стопанския и икономическия живот в Странджа и Родопа, по долината на Марица и по бреговете на Бяло море”.3
В първата статия в сборника Хр. Караманджуков формулира проблема за съдбата на Тракия – многоетнична, но с чувствителен български превес – като Тракийски въпрос, който, нововъзникнал, е „погълнат от” или „форма, в която се развива” Източният въпрос, като една само негова част и само един етап от „самия източен въпрос”. Въпросът за Тракия тогава, в края на 20-те години на 20-то столетие, родоначалниците на знанието за Тракия, виждат в границите, обгръщащи „земите на изток и запад от Марица, включени от север с граничната линия на България, от запад р. Места, от юг Бяло море и от изток определената в Лондон през 1913 г. гранична линия Мидия-Енос”, в които „предели най-ясно и най-очевидно се очертават безспорните географски, политически и стопански граници на България…земя, която…въпреки изселването на тракийските българи, си остава единна и неделима част от територията на България”.4 Днес бихме казали, историческа земя, единна и неделима част от българската историческа самоличност, пространство, край на изграждане и развитие на българската материална и духовна култура и културно наследство и ресурс. Караманджуков не пропуска да подчертае, че в „по-новите времена източният въпрос се разви върху базата на руско-европейското съперничество, за отбрана, за обсебване и за владеене на пътя, който води от Европа за Азия и Индия през Средиземно море, Суез и Червеното море”5 А като начало на възникването на Тракиския въпрос той с пълно основание приема „Освободителната война през 1877/78 година и Берлинския конгрес, който унищожи Санстефанския договор и разпокъса българската земя”.6 И днес българската историческа наука и изследвачите на въпроса са единни с това мнение. По-нататък той твърдо заявява, че преди Освобоодителната война „Тракия се покриваше напълно с нейното политическо понятие. По-точно казано, тогава и не съществуваше никакъв тракийски въпрос.”7 Отличителната особеност и значение на Тракийския въпрос се определя от известното откъсване и изоставане на тракийскиге българи от „целокупния български народ”, причините за което Караманджуков сочи на първо място в непосредствената физическа близост на Тракия до столицата на Турция Цариград, откъдето срещу националнообединителното дело действат основно два „съкрушителни фактора” – „турската управа, която вземаше най-решителни мерки, за да парализира всяко политическо движение на българите в непосредствена област до столицата и фенерската патриаршия, която не избираше средства, за да омаломощи и съкруши българския дух в най-близките нейни епархии.”8 Очерталото се решаване на Тракийския въпрос в полза на българското национално-държавно единство, особено след Съединението 1885 г. подбужда имперското османско управлние да се погрижи да се освободи от българското население като го прогонва при всяка негова политическа активност, за да му попречи да развива духовната и материалната си култура в тези земи и за да промени техния българския народностен и национален характер.
Като първо извисяване на тракийския глас и поставяне на Тракийския въпрос от тракийци с цел решаването му Караманджуков оценява Преображенското въстание, избухнало в Странджа в османския Одрински вилает през август 1903г. Същите цели и задачи той вижда и в обявяването и развоя на Балканската война. Завършекът на двете балкански войни според него наполовина решават всъщност въпроса. Намесата обаче на западноевропейските сили, външни за балканската част на континента, довежда до катастрофален край за България и за тракийските българи. Международните договори, сключени под диктата на великите сили поставят Беломорската низина/т. нар. Западна Тракия под техен, но чужд, небългарски суверенитет. А след края на ПСвВ Тракия се оказва разпределена пак под техен контрол между Турция и Гърция, също покровителствани от тях. Бащиното огнище и движимото и недвижимото имущество на българите от Беломорието е отнето. Караманджуков ясно заявява, че Версайската международно-правна система договори, а всъщност диктат, узаконява насилствена и врварска на практика размяна на „чужди населения”.9 Караманджуков твърди, че Конвенцията за доброволно изселване на малцинствата, а трябва да се изтъкне, и другите две, всички сключени силово при самото подписване на Ньойския договор и до 1926 г., „има задължителен характер и като е така, не е отнето юридическото основание на западно-тракийските българи да заемат отново своя имот, когато събитията в бъдещето отдадат тая възможност. Освен това заселването с гърци Западна Тракия съвсем не унищожава есествените права и основания България да се стреми към брeговете на Бяло море и да иска да се върне един ден отново в Западна Тракия” 10.
Имащите отношение към Тракия висящи и нерешени теми и материя днес се окачествяват като последица от етническо и национално прочистване. Те бележат дълбоко съдбата като цяло на всички изтръгнати и прокудени от тези български земи бегълци, както на всеки един от тях, така и на всички техни потомци и нследници и на всеки един от тях поотделно.
Нужно е да видим дали и как разбирането на родолюбеца-националист Христо Караманджуков за тракийци и Тракийския въпрос е еволюирало в наши дни. На 4 октомври 1989 г.българският представител в ООН посланик Иван Гарвалов заявява от високата трибуна на международната организация: „Пантюркизмът е преди всичко държавна политика на ГЕНОЦИД и насилствена асимилация на не турските народи в самата Турция, политика на експанзия и агресия спрямо съседните страни. Вътре в самата Турция нетурските малцинства бяха подложени на унищожение в най-прекия смисъл на думата… От 450 хиляди българи са останали около 1000 души…”
Становището на съвременната българска правна експертиза по проблеми на Балканските взаимоотношения сублимира в схващането на видния дипломат и юрист-международник посланик Христо Тепавичаров. Ето какво казва той: „По отношение на тракийските българи, както в Източна Тракия от страна на Турция, така и в Западна Тракия от страна на Гърция, бяха извършени актове на геноцид и бяха нарушени техни основни неотменими права, като правото на живот, защита на човешката личност, на етническата им идентичност, правото на собственост, на сигурност в условията на мир и равноправно съществуване.”11 Категорично и кристално ясно. Следва да се подчертае, че международната Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, сключена през 1948 година, е влязла в сила в Турция на 31 юли 1951 г., а в Гърция е ратифицирана на 8 декември 1954 г. , и двете дати почти в края на живота и след смъртта на Хр. Караманджуков през 1952 г.
Актовете на геноцид и нарушаване основните неотменими права на българите са напълно пренебрегнати при сключването в началото на 20-то столетие под надзора на великите сили на двустранните спорзумения и договори на Балкните. Компетентният международно-правен подход обаче изисква императивна корекция в това отношение. Съвършено коректното схващане на посланик Тепавичаров е недвусмислено. „Опитите за саниране на тези нарушения на общопризнати норми на международното право, някои от които са обявени за военни престъпления и престъпления срещу човечеството, чрез двустранни договори между заинтересованите страни, съгласно нормите на международното право, са нищожни по начало и от тях не биха могли да произтекат никакви правни последици, нито би могла да се намали или изключи отговорността на държавата, извършила тези престъпления. Това е така защото отговорността за извършени престъпления срещу човечеството не се погасява по давност. Ето защо считаме, че всички договори между България и Гърция, с предмет уреждането на последиците от извършените срещу българите от Западна Тракия и Македония престъпления, подписвани след Ньойския договор, без участие и за сметка на засегнатите, са нищожни.”12
Произлизащият от постановките на Конвенцията за геноцид императив за непогасяване по давност отговорността за извършени престъпления срещу човечеството налага преоценка значението на сключени десетилетия след Ньойския договор двустранни българо-гръцки актове. „Включително и онези 12 спогодби подписани между двете правителства през 1964 година, доколкото в тях се засягат въпроси, свързани с отговорността на гръцката държава за геноцида срещу българите от Западна Тракия и Юго-източна Македония и заграбването на техните имоти.”13, пише посланик Тепавичаров. От днешна гледна точка резултатите за България от тези смятани от преговарящите за успешни спогодби са „далеч от успешни”, тъй като „от висящите въпроси е снета отговорността на Гърция за геноцида срещу тракийските българи и заграбването на имотите им, престъпление по международното право, за което няма давност. Преговорите приключиха с констатацията, че не Гърция, а България дължи и изплаща на Гърция 7 милиона долара и се ангажира в продължение на 60 години да й доставя вода от река Арда за напояване на заграбените от тракийските българи земи14. Няма и дума за изпълнение на задълженията по ал. 2 на член 48 на Ньойския договор за осигуряване на икономически излаз на България на Егейско море.”15 Авторите от българска страна на всички тези споразумения с Гърция са извършили, казва Тепавичаров,”грешка, граничеща с престъпление”, защото „са разглеждали бежанския въпрос в преговорите с гръцката страна като имуществен, а не като национален”!16 Затова, подчертава той, „с лека ръка е подминат и основният въпрос за излаза на България на Бяло море.” 17 А по силата на посочената ал. 2 на чл. 48 от Ньойския договор беломорският достъп е кардиналният висящ въпрос и националната кауза в балканската ни политика и отношения. За него още през 1928 г. в първата книга на Тракийски сборник Караманджуков заявява с пълна убеденост, че „Ньойският договор, който възложи на България само тежести и между тях единствено това облекчение, ще трябва да се изпълни. България ще иска това свое право и рано или късно ще го придобие”.18 Българските преговарящи са загърбили дори от никого и никога не отменяния унизителен Ньойски договор, чрез който окупираните от Гърция български земи са предадени на страните-победителки. В член 48 на Договора ясно е записано: „България се отказва в полза на главните сдружени Сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежат на българската монархия и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както те са описани в чл. 27, сега не са дадени никому.
Главните съюзени и сдружени Сили се задължават да се гарантират свободата на икономическите изходи на България на Егейско море.”
Но важни са последствията, без значение дали наистина замисълът е бил земите на Егейска България да се поставят под властта на Главните съюзени и сдружени Сили, за да се гарантира безпрепятствения икономически излаз на България на Бяло море. Последствията настъпват в резултат от политиката на „свършените факти” на същите сили – без корекции или изменения в Ньойския договор, легитимиране фактическата гръцка окупация на поставената под тяхно управление Западна Тракия, която те предоставят на протежето си Гърция, сякаш им е бащиния. А това обезсилва фактическото приложение на чл. 48 на Ньойския договор. Но не го премхва или прави недействителен! Хр. Караманджуков мисли по въпроса и твърди същото преди повече от 90 години!
След ПСвВ по силата на същите узаконени свършени факти, чрез новоизпечените международноправни принципи и правила за размяна на население от родна стряха и имот окончателно са лишени прогонваните 50 години от Освобождението нататък българи от Одринско -източнотракийската територия на Турската република, а също и много хиляди (над 6 хил.) българи от Северо-западна Мала Азия, просто прокудени от турската власт без всякакви правни договорености. Караманджуков пише: ”Подобно на българите от Западна Тракия, и тия от Източна Тракия бидоха поставени вън от всяко право и справедливост, вън от всяка човещина.”19 На практика беше изпълнен турският националистически план за заличаване българския характер на тракийските земи. „Имотите на българите от Източна Тракия бидоха конфискувани от турската държава, едно положение, което въпреки сключения договор за приятелство межд България и Турция през 1926 г…, тракийци нищо не получиха и за тях въпросът за собствените им имоти, пък и за тяхното връщане по домовете им, също стои открит.” 20 Но не без български грешки – проява на държавно малодушие, слабоволие, неиздържливост. Всъщност съдбата на тази част от Тракия е предрешена още през 1922 г., когато, както вещо документира Тодор Тодоров, на среща в Париж външните министри на Англия лорд Кързън и на Франция граф Сфорца-Поанкаре решават и, без всякакъв юридически акт, я подаряват на Турция след победния за нея край в Турско-гръцката война, срещу запазвне своите позициите в района на Проливите – Босфора и Дарданелите, и гарантиране – Англия богатия на петрол Мосул и стратегически мечтаната от Франция Сирия, изоставени от разгромените османци и вече окупираи от тях.21 Съвсем не между другото, още навремето Караманджуков изтъква същинската причина за „осуетеното обединение на българския народ през освободителната война”. Тогава още за родолюбците, радетели за обединението на българското землище и народ, е пределно ясно, че основната ръководна идея на Берлинския конгрес е запазване позициите на Запада на север от Бяло море в стратегическия район на Проливите и европейска Турция и „по тоя начин да бъде възможно запазването отбраната на средиземноморския път срещу руския напор от север.”22 Sic!
Като „големите виновници”, „причинителите” за тежката съдба на онеправданите тракийци съвременникът и деен участник в драматичните и легендарни кървави събития Караманджуков назовава не само и даже не толкова Гърция и Турция, но, без да спестява домогванията на Русия за превръщане България в инструмент на руската дипломация и интереси, преди всичко сочи авторите-велики сили, страните, под чиято егида са провеждани всички дипломатически конференции и съставяни международно-правните актове, отнели татковината, родната земя от тракийските българи, сили, които „без всяко допитване до народа…откъснаха земята на тракийци, след като санционираха дори немилостивото им пропъждане от техните родни огнища. За българите не се приложиха…даже тържествено обещаните елементарните човешки, народностни, верски и просветни права на малцинствата, та да не се изнасилва и огорчава поне човешката съвест. Ето защо,…откриха се дълбоки и опасни рани в душата на българина от Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Договорите…не намалиха, а увеличиха народните неправди и подхраниха бъдащите вражди, ненависти и конфликти между народите” 23
Висящите нерешени проблеми във връзка с Тракийския въпрос, последиците от които днес се легитимират като етническо и национално прочистване и геноцид без погасяване по давност, бележат дълбоко съдбата като цяло на всички изтръгнати и прокудени от тези български земи онеправдани бегълци, както на всеки един от тях, така и на всички и на всеки един от тях поотделно техни потомци и наследници.
С проницателността на опитен политик-родолюбец Караманджуков твърдо набляга и подчертава още навремето последиците от съзнателно преследваното прочистване от Тракия на българското население. И той го вижда като последствие с много дълготрайна перспектива и огромно значение за геополитическата ситуация и развоя в бъдеще на международните процеси и взаимооотношения в Балканския регион. Такива именно последици настъпват със заличиването българския характер на (Южна) Тракия, с изтръгването, унищожаването, от тази територия на българското материално и духовно наследство, култура и ресурс, на българските цивилизационни постижения. За „изкореняването на оная култура и напредък, духовен и материален, които бяха създали българите през векове чрез своя упорит мирен труд и настойчивост”24, говори Караманджуков. Нещо повече, той изразява волята на тракийци да слеят тракийския идеал с каузата на българската държава, да вложат „своята кауза…като аргумент и като сила в борбата за възтържествуване на общенародните идеали…Българският народ не може да се освободи от естествения стремеж на нацията на юг, към бреговете на Егея.” 25 Този стремеж той нарича „историческа мисия, която българинът, не би могъл да отбегне”. Защото „от едно време насам естествен нагон и самочувствие на племето, таинствено и стремително, са тикали нашите деди и прадеди на юг към Тракия, която завоювали още от VI в. И то не с пушки и топове, но чрез мирно проникване, чрез ралото и труда.” 26 Факт е, че по население Тракия още поне от Средновековието е българска. Всички военни действия, които българите са предприемали, са „за обединението на българския народ и за освобождението на тракийци, но не и поход към Цариград.” 27 И още – „българинът в силата на своите качества и способности ще съумее да се нагоди и ориентира по отношение върховните задачи на нацията. Една вековна съдба го тласка надолу на юг, а не някаква платоническа любов за земя и завладяване.” 28
Българите, нашите предци, поставиха основите на много солиден културен и духовнеи национален ресурс и база в Тракия и Македония, корените на които потомците сме призвани грижливо да пазим и да воюваме за правото те да съществуват и да процъфтяват като паметници на българската култура, просветеност и цивилизация. Само българските гимназии в Одрин и Солун са отглеждали и създавали толкова много, големи и блестящи личности в българския обшествен и интелектуален елит. Отделно са другите културни огнища – храмове и други духовни учреждения, социални институции, болници, училища, гробищни паркове и т.н.. във всички селища на тракийци.
Затова в духа на Караманджуков, апостола, днес твърдим: „На жертвите на турския геноцид, българските тракийци, се дължи справедливост и възстановяване на жизнената среда в родните места на дедите и родителите им, което би било малка компенсация, доколкото такава е възможна, за униженията, за погазеното достойнство и лишенията на които са били подложени наследниците на избитите и прогонени българи. И не като поданици на своите палачи, а като свободни български граждани. Това е отговорност на днешните турски власти. И не само! Това е отговорност и на обединена Европа, която е длъжна да гарантира и осигури правата и интересите на своите български граждани от Източна Тракия!”29 Но преди всичко и най-първо е задължние на българската държавна власт да има доблестта със значителните средства в юридическия си арсенал да воюва на международното поле за потъпканите правата на тракийци и за реализиране справедливо предоставените ѝ по международните договори възможности и алтернатива.
За да могат пълноценно да претенедират за овъзмездяване и се (пре)борят за справедливост и възстановяване условията на живот в родните им исторически от деди и прадеди огнища, тракийци се нуждаят от добре уредена и организирана здрава сила – държавата, която на времето с имотите им от тяхно име се е разпореждала в междудържавни актове. Но не само поради такива подбуди и причини Константин поп Николов Петканов, друг един от основоположниците на ТНИ, виден белетрист, интелектуалец и водач на тракийските българи, изнася пред делегатите на 18-ия редовен събор на тракийци „реферат”, именуван „Идеология на Тракийската организация”.
В това обръщение-„реферат” на първо място се заявява „свещения дълг” на тракийската емиграция (като такава бежанците дълго време разглеждат себе си с надежда за завръщане в родния край) е – „да работят за държавата”, за нейното преуспяване, за културното и стопанското ѝ издигане.30 И тракийската идеология е очертана в името на този дълг. Защото българите от „поробена Тракия” – сега би трябвало да я наречем окупирана – са неразделна част от българския народ и нация. А без добре организилана държава народите са прицел на чужди интереси и стремежи.31 Нуждата от държава е „преди всичко грижа и сигурност за…свободните българи”.32 В обръщението грижата и сигурността са означени така:
1.Вътрешно сцепление и единодушие. Сцеплението и единодушието е „здраво осъзнатата държавна идея, която… обединява усилията на народ и държава в едно и не позволява…различие в националната ни политика.” 33 „Единната държавна политика, казва Петканов, ще приближи народа до държавата и неговите стремежи и тежнения ще легнат здраво в тая политика. Така ще се даде тласък на народния дух, ще го освободи от веригите на недоверието, на бунтарството и на съсловния егоизъм.” 34 2. Единна държавна външна политика. Изстрадали и поучени от миналия горчив опит във външната политика, осъдил ги на загуба на бащиното огнище, тракийци ратуват за политика, „която да има своите здрави корени в народните стремежи, в общественото мнение”… Специално ударение е поставено върху сключвани от държавата междудържавни договори, които „в никой случай не могат да бъдат против народните интереси”. В главните линии на външната политика трябва да има яснота, защото народът трябва да стои на здрава почва, върху която се гради една външна политика, а здравата почва е единодушието на народа по главните линии на тази политика.35 3. „Борбата срещу чуждото вмешателство ще…възвърне идеализма на масите, като ще ги отврати от демагозите и провокаторите, които днес светотатствуват с родолюбието…Тогава ще стане ясно, че да зачиташ чуждото, това не значи да забравяш своето и че всяка обич към чуждото ще трябва да има корени в безграничната любов към българското. Внушените (чуждестранните- Е.-Б.Сл.) идеи не бива да стават народна съдба, защото те винаги идат отвън и целят да поставят чуждите интереси на преден план.”36
В идеологията на Тракийскета организация от 30-те години особен интерес представлява разбирането и подходът към ролята и функцията в обществото на политическите партии. Петканов обръща много сериозно внимание върху т.нар. партизанщина в управляващите партии, които заради нея крепят бюрократизма, търпят корупцията и тласкат обществения и политическия живот в безпътица. Още по-важното изведено напред и дебело подчертано схващане като обществен фактор за Тракийската организация е, че „не е нито партия, нито партизанско гнездо, не се стреми и никога няма да се стреми да играе ролята на партия…Нейните членове могат да бъдат и трябва да бъдат в редовете на българските партии, като носители на организационната ни идеология.” И по-нататък, те са „в разните партии, не да разединяват, а да изясняват и сочат пътищата на държавата и народните стремежи. Ние не служим на тази или онази програма, нито сме волни или неволни крепители на някоя от системите на управление.”37
Като подчертава, че „тракийци стоят здраво в недрата на родната земя и идат от инстинкта за самосъхранение на нацията”, Петканов ясно откроява разбирането им за добра и полезна вътрешна политика – тази, която не сее разцепление, а цели народното сцепление и единодушие в името на жизнените му стопански и културни интереси; но също така, „избягваме и всякакво вмешателство във външната политика на държвата,…ратуваме за външна политиика, която да има здрави корени в народните стремежи, в общественото мнение…Ние никога не сме правили политика, не сме правили опити да влияем на отговорните фактори, нито ще го правим занапред.38 Изискването и стремежът към единна политика е обосновано от нуждата за формиране пътя на правилното и действително обединение на българския народ. 39
Всичко това и преживените национални катастрофи, пагубното следване подир чужди настроения и „чуждия пръст” в българската съдба – „русофилски, австрофилски, франкофилски, германофилски, англофилски, италианофилски и в никой случай българофилски.” Поради „нашата си политическа незрялост, лесно се поддадохме на чужди внушения и понеже не бяхме наясно с държавната идея, сами си докарахме катастрофите.”40 Изразеният тук важен принцип е за „едно търсене подкрепа от великите сили за засигуряване на държавата ни.” Но съвсем не на всяка цена! „Ние не сме за едно отиване… което носи много неизвестни за народната съдба…да бъде самостоятелна във външната си политика,…да не се впряга българският народ в чужда колесница”.41
Колкото и общественото развитие и междудържавните и международни отношения да са извървели определен път и да са получили нови по същество характеристики, най-главните постановки от този манифест на тракийската идеология са същите, непроменени. Изкристализиралата тяхна сърцевина е стремеж към наличие, мощ, стабилност, власт на висшата народна воля/суверенитет и издигане значението в международен план на националната държава на българите. Това са атрибути, придобили днес, в епохата на хаотичното ново световно преразпределяне, още по-голямо значение, отколкото дори по времето на изработване на идеологията-манифест.
Дори само тези два публицистични материала в първата книга на новоучредения през 1928 г. Тракийски сборник, основополагащи за знанието и науката по Тракийския въпрос и тракийци, бележат ярката политическа и идеологическа характеристика и схващания на родоначалниците на официално създадения през 1934 г.Тракийския научен институт (ТНИ). Те са единствено националисти-патриоти, родолюбци, които свидетелстват за българското съзнание, политическа, историческа и културна идентичност на българите от (Южна)Тракия и Беломорска Македония, както и на малоазийските българи. Те аргументират българския характер на земите, отнети силово от българското етнично землище чрез приложеното международно т.нар.право от силните на деня евраопейски „велики сили”. Техният национализъм е устремен към независимост от изживяла времето си и неуспяла да изгради нова идентичност империя, манипулирана от същите тези „велики сили”. Но преди всичко е национализъм, бранещ и съзидателен за българската нация и национална държава, присъщ на демократичното и възходящото им развитие. В този смисъл може да бъде разбрана и определената съпротива и твърдост сред техните редици спрямо неоправдани от национално гледище явления и процеси, наложени на България от интернационалистическата социалистическа линия след Втората световна война. Тези големи български патриоти понесоха с голямо достойнство съдбата на пълно забвение и унижение, на която действителността ги осъди. Други техни по-млади събратя обаче напуснаха този свят отблъснати и отчуждени от тракийското движение по същите причини.
Блестящите тракийци от тогавашното поколение, работили в ТНИ – историци, изследователи, автори, интелигенти, хора ерудирани и с голямо културно натрупване – са многобройни; освен Хр. Иванов Караманджуков и Константин Николов Петканов, такива като Иван Пандалеев Орманджиев, Димитър поп Николов, Анастас Спасов Разбойников, проф. Димитър Михалчев, Стою Н. Шишков, Коста Георгиев, Георги поп Аянов, Стайко Кабасанов, десетки и десетки други. Те са неразделна част от българската интелектуална и научна общественост, ревностно присъединила се към работата на ТНИ и разработвала заплетените, предимно от външни фактори, тракийски проблеми. Задължително е техните имена да бъдат достойно възкресени и трудът им в полза на Бългрия обективно осветлен, по заслуги.

1 Тракийски сборникъ, Година I – Книга I, ред. Комитетъ: проф. Д. Михалчев, К.Н. Петканов и Хр. Караманджуковъ, София, Печатница „Родопи”на Тод. Л. Клисаровъ, 1928, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 3.
2 Пак там, с. 8.
3 Пак там, с.3-4.
4 Караманджуков, Хр., Поглед върху тракийския въпросъ, в: Тракийски сборникъ, Година I – Книга I, ред. Комитетъ: проф. Д. Михалчев, К.Н. Петканов и Хр. Караманджуковъ, София, Печатница „Родопи”на Тод. Л. Клисаровъ, 1928, с. 13.
5 Пак там, с. 12
6 Пак там, с. 11-12.
7 Пак там, с. 10.
8 Пак там, с. 14.
9 Пак там, с. 16.
10 Пак там, с. 17.
11Тепавичаров, Христо, За тракийските бежанци и отговорностите на балканските държави в началото на ХХІ век събота, 21 ноември 2015 г., подчертно от ме н (Е-Б.Сл.), в:https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/…/1919…

12 Пак там, подчертано от мен (Е-Б.С).
13 Пак там
14 Срокът на споразумението за водите на р. Арда изтече през м. Юли 2024 г. и към днешна дата не е подновено.
15 Тепавичаров, Христо, За тракийските бежанци и отговорностите на балканските държави в началото на ХХІ век събота, 21 ноември 2015 г., подчертно от ме н (Е-Б.Сл.), в:https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/…/1919…
16 Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл)..
17 Караманджуков, Хр., Поглед върху тракийския въпросъ…, подчертано от мен(Е-Б.Сл.) ,с. 16..
18Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.).
19Пак там, с. 18
20 Пак там, с. 19. Фигуриращата в текста 1926 година като дата на сключване на Ангорския договор е явна печатна грешка, вярната дата е 18 октомври 1925 г.
21 Тодоров, Тодор, Обезбългаряването на Одринска Тракия, С. Изд. Иврай, 2012, с. 113.
22 Караманджуков, Хр., Поглед върху тракийския въпросъ…, с.12.
23 Пак там, с. 20.

1. Пак там, с.19.
   25 Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 20.
   26 Пак там.
   27 Пак там…
   28 . Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 21..
   29 Тепавичаров, Христо, За тракийските бежанци и отговорностите…https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/…/1919…:
2. Петканов, К. Н., Идеологията на тракийската организация, в: Тракийски сборникъ, Година I – Книга I, ред. Комитетъ: проф. Д. Михалчев, К.Н. Петканов и Хр. Караманджуковъ, София, Печатница „Родопи”на Тод. Л. Клисаровъ, 1928, с. 22.
3. Пак там.
4. Пак там.
5. Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с.27 .
6. Пак там, с. 23.
7. Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 25.
8. Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 23.
9. Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 23-24.
10. Пак там, с. 25.
11. Пак там, с. 27.
12. Пак там.
13. Пак там.

София, 2 февруари 2025 Емилия-Боряна Славкова

Материалът ОТЦИТЕ-АПОСТОЛИ НА ТНИ – СТЪЛБОВЕ В ИЗУЧАВАНЕ ОТНЕТИТЕ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ И ПРАВО НА ТАТКОВИНА НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ е публикуван за пръв път на Посока .

АВТОР: КОНСТАНТИН В. КИСИМОВ

Доброе утро, Раковски!

Както е тръгнало, след още няколко години, съдът в Страсбург може да вземе да признае и геноцида над населението на Донбас от страна на ВСУ (там участваше редовна украинска армия, освен пронацистките паравоенни групи).
А истината е още по-неприятна от признатото от съда – майданските власти на Украйна тогава не просто не са предприели мерки за предотвратяване на насилието, те изпратиха тези паравоенни отреди да извършат гонения срещу проруските им сънародници от Одеса, за да смажат възможността за всякаква опозиция срещу политиката им, да сплашат, да наложат майданския политически курс под заплаха от смърт.
Всичко това се знае и го има дори в публични източници: знае се коя именно паравоенна група извърши Одеското клане, знаят се имената на всички извършители, знае се от кой град на Западна Украйна и в колко часа бусовете им дойдоха в Одеса, за да разпръснат антимайданския протест на площад „Куликово поле“, знае се броят, моделът и регистрационните номера на тези техни микробуси (бяха ВАЗ „Газелла“).
Аз го знам, без никога да съм стъпвал в Одеса. Как го знам? Ами търся и чета информация по интернет, когато стане нещо важно, не разчитам новините в 20:00 ч. да ми обяснят в какъв свят живея, кой е крив и кой е прав…
За да могат после хората, чиито мозъци са програмирани от големите телевизии (които, както се оказа, от своя страна са били програмирани от USAID) да ни обясняват на нас, по-разумните, тия работи за света… Какво ще правят сега тези хора, след решението на Съда на Сорос в Страсбург? Какво ще е обяснението им за Одеското клане?
А утре, когато се признае и геноцидът на украинската хунта над собствените й граждани от Донбас? Какво ще правим тогава с руската теза, че войната не започна през 2022 г., ами през 2014 г. и че не е между „агресор“ империалист и „независима държава“, ами е гражданска война между руснаци и други, подкупени от глобалистите, руснаци – която теза ще вземе да се докаже? Кое ще е вярно тогава, м? Каквото сте говорили до вчера или решението на съда на Сорос?
Аман от промити мозъци! Поне да спрат да налагат оскъдните си представи за нещата на останалите.

А вицът за Раковски е следният (някак има аналогия с днешната политкоректност):
20-те години, Москва. Председател на Коминтерна е този странен българин Кръстьо Раковски. Болшевиките са много ентусиазирани да измислят нови думи, които представляват съкращения, абревиатури (всъщност, тогавашния техен новговор). Раковски е един от големите поддръжници на тези езикови новаторства.
И върви един ден Раковски из Кремъл, отива на важно заседание. Срещу него – друг виден апаратчик. Онзи поглежда Раковски в очите и му казва съвсем ясно на висок глас:

• Дурак! /на руски – глупак/
  Раковски е изумен.
• Ама защо? Какво искате да кажете, другарю?
• Нищо, нищо, поздравявам Ви само: Д.У.Рак. тоест „Доброе утро, Раковски!“

Материалът СЪДЪТ В СТРАСБУРГ ОСЪДИ УКРАЙНА ЗА КЛАНЕТО В ОДЕСА ПРЕЗ 2014г. е публикуван за пръв път на Посока .

Франция и Великобритания разработват стратегия за разполагане на мироопазващи сили в Украйна и възнамеряват да поискат одобрението на Доналд Тръмп, съобщават световните медии.

Военните скоро ще представят подробни варианти за разполагане на контингента на Кийр Стармър и Еманюел Макрон. След това планът ще бъде представен на Тръмп, за да се осигури подкрепата на Вашингтон.

В същото време Лондон и Париж искат да получат гаранции за сигурност от САЩ под формата на въздушна подкрепа, разузнаване и граничен контрол, но без да изпращат американски войски в Украйна.

Премиерът на Обединеното кралство Кийр Стармър и френският президент Еманюел Макрон преговарят с 37 държави за създаване на „коалиция на желаещите“ за Украйна.

Германският министър на отбраната Борис Писториус приветства съобщението на САЩ за продължаване на военната подкрепа за Украйна. Той обаче отбеляза, че Европа може да замени определена помощ и услуги, предоставяни от САЩ, включително „Starlink“.

„Можем да се намесим бързо, например с боеприпаси, но също и със сателитна комуникация, ако това е необходимо“, каза Писториус пред репортери.

Материалът МАКРОН И СТАРМЪР ИЗПРАЩАТ ВОЙСКИ В УКРАЙНА е публикуван за пръв път на Посока .

АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА

Няма нужда да търсим чуждестранните агенти, те сами – за кой ли път! – са се подписали под националното си предателство! За кой ли път петата колона светна в списъка на „филантропа“ Сорос – цялата сган грантаджии, които, за срам на България, смеят да се нарекат „интелектуалци“ (колкото са „интелектуални“ червеите). Поне половината от тях съм смазала с неумолимото си перо, но тия разложени трупове продължават конвулсивно да се гърчат и да вонят. Гнус ме е вече да пиша за тях, отвратително ми е да ги правя герои на статиите си и да цапам мислите си с мерзостта им. Преди три години същата платена със сороски долари разбойническа тайфа, воглаве с Калинката Манолов (наистина ли е „журналист“ този вездесъщ мракобес, някой чел ли е нещо от него?) се дереше, хвърляйки слюнки от злоба, че всеки, който отрони добра дума за Русия, трябва да изгние в затвора, а имуществото му да бъде отнето. Те направиха черни списъци с автори, чийто достъп до медиите се забранява. Впрочем тия списъци и до ден днешен са актуални – преди по-малко от месец някакъв мижитур от Агенция ПИК ледено ми заяви, че има забрана не само да публикувам в медията му, но дори да звъня на редакционния телефон (?!) – като че ли аз съм хукнала да сътруднича на това гербаджийско котило.

Та и вчера – 168 безгръбначни спижурковци се разписукали да оказваме помощ на зловещия хазарски палячо, който превърна Украйна в гробище, изби милион малоруси и осакати още половин милион. Клоунът, чийто заповеди са закон за „политическите“ амеби в София, но който преди два дни бе шамаросан и излетя с шут от Вашингтон. На същия тоя наркоман и клептоман, решен да разпали Трета световна, за да опази собствения си животец и откраднатите милиарди, България трябвало да продължава да праща оръжие и жива сила – според сороските какавиди. Знаете ли на кого ми приличат тия паразити? На харпиите от мита за Финей, които цвъкали фекалии с нетърпима смрад върху храната на клетника, колчем той протегнел ръка да си отчупи залък хляб. По същия начин, колчем България реши да направи крачка встрани от пътя, водещ директно в пропастта, сороските агенти я придърпват обратно и я тласкат към пълно самоунищожение. Ние трябва веднъж завинаги да се справим с тази паплач от държавни изменници, да ги лишим от възможността да вредят. Надявам се им остава малко време, в което ще могат да си разпасват пояса, а подир това ще прогърми огромно, заслужено възмездие. Тия пършиви войнолюбци, тия безделници, които никога не са похванали общественополезна работа и не са внесли едно пшенично зърно в държавната хазна, на ползу роду, трябва да бъдат изправени пред съда. И как добре би им се отразила една присъда за обществено полезен труд! Да разберат как хората си изкарват парите ! Защото тая „интелектуалстваща“ паплач, която трийсет и пет години плюска и се нас@ира на авантаджийската трапеза, платена от нашия народ, предаде България даже не заради изродения си трансхуманен мироглед, а за „мъни“. За пари, за пари и само за пари.

Тези гниди искат да пратят вашите деца на смърт, мили българи, за да продължат да плажуват на Бали и на Малдивите. За да виждат издавани и превеждани литературните си недоносчета. За да подават тъпите си мутри от телевизионните екрани. Те продават на международната шайка от човеконенавистници живота на вашите деца – срещу гьонсуратлъка да живеят като римски патриции – те, жалките плебеи от бившата червена номенклатура.

Докога ще ги оставяме безнаказано да дерибействат?

Пък, ако са толкова ербап …, нека отидат доброволци и умрат за кумира си Зеля…

Материалът АГЕНТЧЕТА „УКРУШКИ“ СВЕТЯТ КАТО КРУШКИ е публикуван за пръв път на Посока .

Искрен Веселинов, дългогодишен политически активист, гостува на Румен Дечев в сайта Посока.орг. Двамата единомишленици от първото консервативно списанието „НИЕ“ си спомниха за ентусиазма, с който преди 25 години са следили успехите на Йорг Хайдер в Австрия. Днес техните мечти започват да  се реализират. В бившия Запад, доминиран десетилетия от най-разюздан либерализъм, започва консервативна революция. Нейният успех е невъзможен без смяна на политическите елити в Европа и България, посочи Искрен Веселинов. Трябва да бъдат преодолени псевдонационалистите, подкрепи го Румен Дечев.

ВИДЕО:

Материалът ИСКРЕН ВЕСЕЛИНОВ: ВЪЗРАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА Е ВЪЗМОЖНО ЕДИНСТВЕНО С НОВИ ЕЛИТИ е публикуван за пръв път на Посока .

Не можейки да се противопоставят открито на зараждащото се гражданско движение, неговите противници се опитват да го манипулират задкулисно. Кои са най-разпространените форми на манипулации и провокации сред гражданското движение? Гледайте поучителния разговор по тези въпроси на председателя на Народно социално движение, Румен Дечев, и зам. председателя, Пресиян Петров.

ВИДЕО:

Материалът МАНИПУЛАЦИИ И ПРОВОКАЦИИ. ПАЗЕТЕ СЕ! е публикуван за пръв път на Посока .

Когато на 17 февруари се събрахме в минусовите температури пред МС, протестът беше по принцип. СЗО извърши престъпления с въведеното извънредно положение, с налагането на съмнителни мерки и ваксини, които засегнаха живота и здравето на мнозина. с разпространяването на фалшива информация. Грубо бяха нарушени законовия ред и конституционните права на гражданите. Не искахме това да се повтори, поискахме излизане на България от СЗО, разследване на лицата съзнателно съдействали на тези престъпни деяния, излизане на България от преговорите по т.н. Световно пандемично споразумение.

Само 5 дни по-късно, на 22 февруари, нещата станаха далеч по застрашителни. Тедрос Гебрейесус, генералният директор на СЗО, разследван в родната си Етиопия за геноцид, отправи призив до страните членки на СЗО за спешно приключване на Световното пандемично споразумение, като постави и срок – 10 април. Цинично добави, че това се налага и от настоящата геополитическа ситуация. Медиите потулиха факта на този призив и неговото екзистенциално значение. С приемане на такова налудничаво споразумение СЗО си присвоява диктаторски функции и при нова пандемична ситуация – реална, изкуствено предизвикана или измислена – ще определя и налага мерките за борба с нея. Ще обявява извънредни ситуации, ще налага локдауни, карантини, цензура в медиите, принудителна изолация и ваксинация. Чипизацията, цифровата идентификация, петнадесет минутните градове (затвори) са отдавна предвидените инструменти за такова извънредно положение, от което никой здравомислещ човек не може да е сигурен, че ще се измъкне жив, а още по-малко свободен.

Отчитайки изключителната опасност на инициативата на СЗО, застрашаваща нашия живот и сигурност, традиционния слугински манталитет на българските управляващи, готови да приемат всякакви наложени от глобалистите извращения, както и липсата на каквато и да е реакция спрямо тази опасна ситуация от страна на фалшивите “граждански активисти”, които бяха обсебили “борбата срещу ковид мерките” по време на измислената пандемия,

НАРОДНО СОЦИАЛНО ДВИЖЕНИЕ ВИ ПРИЗОВАВА НА ПРОТЕСТ СРЕЩУ ПОДГОТВЯНОТО ПАНДЕМИЧНО СПОРАЗУМЕНИЕ И ЗА ИЗЛИЗАНЕ ОТ СЗО. ПРОТЕСТЪТ ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ НА 5 МАРТ, СРЯДА, ОТ 18,00 ПРЕД МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ.

МОБИЛИЗИРАЙТЕ ВАШИТЕ БЛИЗКИ И ПОЗНАТИ! ТОВА НЕ Е ИГРА, БОРИМ СЕ ЗА ЖИВОТА И СВОБОДАТА СИ! САМО МАСОВИЯ ПРОТЕСТ МОЖЕ ДА ГИ СПРЕ!

ОТ НАРОДНО СОЦИАЛНО ДВИЖЕНИЕ

Линк към събитието във Фейсбук:

https://www.facebook.com/share/19U8G5o2rH

Материалът ЗАСТРАШАВАТ ЖИВОТА И СВОБОДАТА НИ. ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВИМ – НЯМАМЕ ДРУГ ИЗХОД! е публикуван за пръв път на Посока .